Аз искам. . . Аз мога. . . Аз търся. . . Аз знам. . .

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

10.10.2008 22:13 - Амалия

Автор: krasivasulza Категория: Лични дневници

Прочетен: 2048 Коментари: 2 Гласове:

Последна промяна: 12.10.2008 03:27

    Беше юлски слънчев ден. Горещ както всички юлски дни преди него. Тя обичаше жегата. Караше я да се чувства жива. Отвори очи и се усмихна - отдавна не го беше правила. Пъстрите й очи грейнаха с лъчите на юлското слънце, което им придава онзи красив зелен оттенък . В този момент Амалия прилича на разцъфнал пролетен ден - с капките роса и уханието на зелена трева... Косата й , копринено кестенява и гъста , се спуска по раменете , подчертавайки примамливите извивки на тялото. И тази сутрин тя се събужда с усмивка. И този ден ще е приказка- както доста от дните до сега... За нейните 22 години , Амалия може да се похвали,че е била щастлива. Мъжете я харесваха - беше умна, общителна, вечно усмихната. Не мислеше излишно, говореше много, но никога не казваше излишни думи. Неоспорима беше красотата й и грацията , с която бе обвито всяко нейно движение.
    Тя стана, облече първото, което видя в гардероба- бяла рокля с уханни цветове , подчертаваща заоблените гърди и дългите й крака.   Не беше като модерните силиконови играчки- слаба като клечка с гърди размер Д и силикон в устните.Не, беше висока, с нормална фигура, нормални гърди, дълги крака и чаровна усмивка. Мъжете я харесваха, не спираха да я заглеждат по улицата. Това я ласкаеше и тя се усмихваше на всяка крачка. Понякога малко е необходимо, за да се усмихне човек, но не всеки е готов да бъде щастлив. Понякога щастието е по-тежко дори от самотата и тъгата. а слабите хора предпочитат да са тъжни пред това да се усмихват и да се радват и на малките неща..
Но Амалия не беше слаба. Тя знаеше какво иска от живота и беше убедена,че усмивката е по-силно оръжие пред тъгата... Усмивката отваря врати, а сълзата само носи болка при затварянето им.
   Мина покрай огледалото, но не се огледа. знаеше,че изглежда достатъчно добре, че да събере всички погледи. Навън беше особено, нещо тайно се носеше във въздуха. Сладка изненада чакашще в този ден да бъде поднесена от скъп човек. Въздухът ухаеше на парфюм - тя познаваше този аромат. В дни като този обичаше да седи на люлката и да мисли. Сякаш мислите могат да се задържат в такъв момент? Волност обхваща душата и мечтите политат с рояка в небето...
   За какво мечтаеше тя? За какво мечтае човек, който вече е щастлив? За повече щастие? Не. Интересен е въпросът мечтаят ли щастливите хора? Когато една мечта се сбъдне, веднага идва друга.. Сякаш нишката никога няма да се скъса. Все нещо искаме, искаме.. Но тя не мечтаеше, или поне не днес. Седнала в люлката , погледът й се рееше там при облаците, като играеше ту с чинката, ту с врабчето.. Радваше се на красотата на деня, на красотата на любовта, на щастието си. В такива моменти щастливите хора мечтаят то да не си тръгне, а да остане още малко, малко дори при тях.
   Приятно е да седиш в тази люлка. Приятно е да гледаш простора на небето и да мислиш. Приятно е да мислиш приятни неща.

Нагоре